ep.01 | Дневниците на Бианка: Tова е Америка

ep.01 | Дневниците на Бианка: Tова е АмерикаСега ще ви разкажа като едно младо момиче емигрант, което живее седем години в един от най-големите градове в света. Прочутият Франк Синатра изпя „Ако успееш тук, ще успееш на всякъде“. Не знам дали съм успяла, но една друга тема много ме тревожи, тъй като е доста наболяла тук, в този голям град и навсякъде по света.Всеки говори за расизъм и расова дискриминация. Ако има място на света, където можеш да срещнеш различни култури – то това е Ню Йорк. Да, Ню Йорк не е Америка. Ню Йорк е най-цветното място на света, където можеш да говориш със съседа си индиец, след това да се качиш на такси с шофьор от китайски произход. Между другото само една скоба (Ню Йорк е единственото място на света, където таксиметровият ти шофьор може да е с две висши образования или докторантура). Както и да е! В този голям малък град са се събрали всички култури на света. За това темата за расовата дискриминация тук е толкова наболяла. Но най-голямо внимание се обръща на Black Lives Matter. Това е движението, което три прекрасни дами основаха в защита на афроамериканците. След като един американски полицай с бял цвят на кожата удуши публично цветнокож мъж. И това стана обществено достояние. Цялата държава изригна. (Простете, че повтарям – афроамериканец!). Но аз идвам от място, където циганинът е циганин, а не „ром“. Но тук, където живея, мога да влезна в затвора за проста думичка като „негър“. Нищо че negro означава „черно“. Това е Америка. Трябва да използваш правилните думички, за да се впишеш по правилен начин. Всеки ден имаше протести и хиляди хора, носещи значки, крещяха по улиците на Ню Йорк – Black Lives Matter! Освен протестиращите се яви още една групичка от афроамерикански тийнейджъри, които започнаха да разбиват витрините на магазините и да грабят наред. Въобще в Ню Йорк, или Голямата ябълка, стана страшен хаос и място, на което не искаш да живееш.Тези, които имаха възможност да избягат, го направиха. А другите като мен останахме тук и въпреки че живея в най-безопасната част на Голямата ябълка, всеки път, когато се прибирам към вкъщи, винаги по светло, разбира се, стискам защитен спрей в ръката си.Та, обратно към моята история. Един слънчев летен ден се бях запътила към западната част на града. Разбира се, всеки в Ню Йорк е залепен за телефонното си устройство със слушалки и е изключил от външния свят. Аз като една скорошна нюйоркчанка, също със слушалки в ушите, слушам Show Must Go On и крача забързано към където съм се забързала. Като всяка жена в менопауза заради хормоните, с които ме лекуват срещу рака на гърдата ми, и аз постоянно получавам „топли вълни“, от които за секунди се изпотяваш и ставаш вир-вода. Температурата на тялото ти се сменя драстично за по-малко от минута. И след това се нормализира. Общо взето, усещането е като скачане с бънджи. Висок приток на адреналин, който кара тялото ти да се изпоти за секунди. Предвидливо винаги нося със себе си кърпичка, за да се избърсвам, когато се изпотя. Звучи много налудничаво, но съм сигурна, че всеки, който е минал през кошмара на химиотерапията и топлите вълни, ще ме разбере. Та, както съм се забързала със слушалките и Queen в ушите, се сблъсквам с огромен господин, тежащ над 120 килограма, от афроамерикански произход. Без да обръщам много внимание, защото това е Ню Йорк, извинявам се културно и продължавам по пътя си. В същото време една от моите „топли вълни“ ме облива и аз, разбира се, подготвена се забърсвам с кърпичката си, която нося. В същия момент усещам как огромна сила ме хваща и почва да ме тресе. Махам слушалките си и в бързината виждам големия господин, който ме е стиснал за ръката, да крещи на по-малко от 5 сантиметра от лицето ми: „Ти си бял боклук и аз ще си избърша задните части с теб следващия път!“. Докато асимилирам какво се е случило, бързо връщам лентата назад: Аз се блъскам в него, получавам „топла вълна“ и се избърсвам, защото съм потна и навън е 32 градуса. Той ме вижда, че се бърша, и сигурно е решил, че имам нещо против него... Нямам време да обясня: “Господине, аз съм потна, защото съм на химиотерапия и имам „топли вълни“. За това се избърсах и нямам нищо против, че сте с черен цвят на кожата. Господинът продължава да крещи срещу мен, като вече - слава Богу! - съм успяла да се отскубна от него... „Ти си бял боклук и т.н.“ Аз като една горда българка, идвайки от народ със славно име, веднага исках да скоча и да се боря за правата си. Още повече, живеейки в държава, в която женската еманципация е на почит, исках да скоча и да му покажа коя съм и откъде идвам. Защото моите прародители нямат нищо общо с пилигримите, които са довели дядото на този господин с вериги от Африка. В същия момент се сетих за няколко случая, за които съм прочела същата сутрин във вестника: „Награда от 2500 щ.д. за афроамериканец, който е удрял с юмруци в лицето възрастен човек.“„Млад мъж от Бронкс блъска жена пред метрото.“ Както се досещате, младежът също е чернокож.„Група младежи нападат майка с количка в градинка.“ Това са само три от новините от същата сутрин.В този момент Жана д’Арк, която дреме в сърцето ми, се свива и решава да замълчи, защото агресията на моя господин може да стигне дотам, че да извади пистолет. Да, в държавата, в която живея, всеки може да притежава оръжие. Затова замълчавам кротко и се затичвам на отсрещния тротоар. Слагам слушалките отново, чувам талантливия Фреди, който звучи в ушите ми с Show Must Go On и заглушава псувните на чернокожия господин.Разказвам тази история не защото искам да обвиня някого в нещо. Не защото търся съжаление или съпричастност. Знам, че има много хора с бял цвят на кожата, които вършат непростими злини, но и до ден днешен, щом видя цветнокож, просто минавам на отсрещния тротоар. Разказвам тази история, защото искам да ми помогнете, като ми дадете отговор на въпроса: Аз расист ли съм?