ep.02 | Дневниците на Бианка: С едни гърди напред

ep.02 | Дневниците на Бианка: С едни гърди напредМного често си мисля, че всичко, което ни се случва, си има причина. За това реших да ви разкажа как всъщност протече моето лечение тук, в Ню Йорк. Болестта рак определено не подбира. Може да си богат, беден, черен или бял, стар или млад, с различна сексуална ориентация - това няма значение. Винаги можеш да се разболееш от рак. При рака няма дискриминация. Моят приятелка наскоро ми каза: „Абе, момиче, всеки ден трябва да палиш свещ, че си жива“. Сега, когато мина време и вече лошият спомен от липсващата коса, металния вкус в устата и постоянното тичане до тоалетната са в миналото, си мисля, имаше ли нещо позитивно от цялото мое раково пътешествие? Освен че заедно с косата спира да ти се налага да ползваш самобръсначка за краката (което, повярвайте ми, си е за завиждане)... Докато той те чака отвън, а ти бързо бръснеш краката си в банята, защото си забравила. А виждаш ли, ще се забавлявате. И се изпонарязваш от бързане. Не е готино, нали! Та, да! Мога да кажа, че това беше един от позитивите. Но най-хубавото е, че намираш толкова много съмишленици и подкрепа в лицата на хора, от които даже не си и очаквала.Дори за секунда не ми остана време да падна духом заради екипа, който полагаше толкова много грижи за мен. Да, имах своите трудни моменти, знаейки, че родителите ми са „през два континента - в трети“... Но както моята кака каза: „Борянка, това си е твоята борба!“. Е, преборих се! Събираш всички сили и създаваш една малка армия от позитивни хора около себе си, които да те дърпат нагоре, когато усещаш, че потъваш. Много хора се затварят в себе си и спират да говорят, когато се срещнат с такова предизвикателство... Сблъсках се с хора, които се срамуват, че са останали без коса, гърда, яйчник и т.н.. Знам, че ще ти се доплаче, като чуеш зад себе си: “Глей го тоя скинхед!“. Не знам откъде намирах сили да се обърна с усмивка и да кажа, че съм „тая“, а не „тоя“ и не съм скинхед, а просто съм останала без коса и малко без вежди, а миглите ми съвсем ги няма... Сега, когато се замисля за реакциите на хората около себе си... Примерите са толкова много за трансформациите, през които егото ти преминава... Мога да изиграя много добре “приятел, който чува, че си болен от рак“. Първата реакция е: „Леле, съжалявам!“. Но е много важно главата да е килната леко настрани и веждите да са събрани... Или другият „Оскар“ отива при онези, които ти казват: “Е, да бе! Ама ще имаш силиконови цици!“. Дори сега ми става весело, като се сетя... Е, да, ама аз не искам силиконови цици! Както и да е! Хората не знаят как да реагират, затова не съдя никой, а продължавам напред.Това, което най-много ми хареса от цялото раково пътешествие, беше, че градът, в който живея, е пълен с организации, които са готови да помагат на хора като мен. В Ню Йорк намираш толкова много подкрепа от всякакъв тип, че чак си казваш: „Ей, не оздравях ли много бързо?“. Шегувам се, разбира се!Ходих на курсове по готвене, за да ме научат, какво е правилно да се яде, след като си с такова заболяване. Минах през гримьорски курс, за да се науча да си рисувам вежди... Постоянни йога занимания, скално катерене, за да поддържаш тялото си във форма, масажи за след химиотерапия, акупунктура за поддържане на имунната система, психотерапевт за моето ментално здраве, сбирки всеки вторник за хора на моята възраст, които минават през същото изпитание. Всичко това беше подсигурено от организации. Информацията за тях получаваш от твоя лекуващ екип. Не ви разказвам всичко това, за да ми завидите – виждате ли къде съм се лекувала! Не! Разказвам, защото аз съм родена и израснала в България. Моята страна, която обичам с цялото си сърце. Когато се прибрах за седмица, в паузите на химиотерапията, майка ми ме заведе да ме видят нашите български специалисти. В чакалнята на онкологията ставам свидетел на разговор между пациент и сестра: - Господине, съжалявам, но няма да ви вливаме днес. - Ама, защо? Аз идвам за трети път и съм чак от Сандански. - Господине, няма места за химиотерапия днес. Заеквайки, възрастният човек обяснява със сълзи на очи, че е в четвърти стадий и е пътувал цяла нощ. И те са му казали да дойде днес. Последните си пари дал за влака. А сестрата, на която и на нея и се доплака, отпрати човека и с насълзени очи влезе в кабинета. Боже! Каква йога, какво скално катерене... Сърцето ми се сви като на врабче. Защо, Боже? Защо моята родна държава, в която съм отраснала, не може да се погрижи за нас? Защо трябва да ме сочат с пръст, че съм останала без коса? А на другата страна на земното кълбо да ми казват колко съм арт и готина...Колко ли хора в родната ми държава вървят и гледат по улиците за бяла лястовица и не могат да я видят...Айнщайн е казал: „Има два начина да изживееш живота си. Единият е, като мислиш, че не съществуват чудеса. Другият е, като мислиш, че всяко нещо е чудо“.Е, аз ви разказвам това, защото съм от хората, които мислят, че всяко нещо в живота е чудо. Вярвам, че това, което се случва в България, ще се промени и много чудеса ще се случат. Защото на това място е пълно с чудни хора. За вас това разказа Бианка, с новите гърди!