КАКВО ПРАВИМ С НАШИТЕ СЪМНЕНИЯ?

Йоан 20:24-31 Йоан 20:24-31 Томина неделя отбелязва специалното явяване на възкръсналия Исус на Тома Неверни. Тя e един добър повод да се замислим за нашите собствени съмнения и да укрепим вярата си в Христос. Ако бъдем честни, ще си признаем, че както Тома, така и ние се борим с най-различни съмнения. Задаваме си въпроси като: Защо добрите хора страдат? Достоверна ли е Библията? Какво ще стане с нас, след като умрем? Има ли вечност и задгробен живот? Дали християнското учение е единствено вярното Божие откровение? Възможно ли е толкова много хора, които не изпълняват новозаветните изисквания за вяра в Христос и покаяние за греховете да отиват в ада? Успокоителното е, че и много от великите Божии мъже в определени моменти изпитваха съмнения - Авраам, Мойсей, Еремия, Давид, Илия, Йоан Кръстител, Петър, Тома. Това ни показва, че съмненията са нормални и естествени за живота на вяра. Ние трябва да ги разглеждаме не толкова като грехове, от които трябва да се отричаме или прегрешения в които да внимаваме да не паднем, а по-скоро като пречки, с която трябва да се борим, и с които да се справяме. Посрещнати правилно, от камъни за препъване, съмненията могат да се превърнат в стъпала по които да се изкачим по-високо в развитието на нашата вяра. Така че, въпросът не е "Ще се съмняваме ли?" или "Ще имаме ли съмнения?". Отговорът на този въпрос е еднозначен и положителен. Да, ние ще се съмняваме. Но истински актуалният въпрос не е дали ще имаме съмнения, а: "Какво правим с нашите съмнения?" Важно е да отговорим на този въпрос, защото дори съмнението да е нещо нормално, то със сигурно не е нещо безопасно. Въпреки, че ако бъде посрещнато правилно, то може да ни издигне до една по-дълбока вяра в Бога, ако не се отнесем с него така, както трябва, то може да ни отклони от вярата. А отклонявайки ни от вярата, то ни отклонява и от източника на живота, от свободата, мира, надеждата, увереността и радостта, които ни принадлежат като Исусови последователи. Трябва да се борим със съмненията си. Да им отговаряме, и то по правилния начин. Ако на основание на библейския текст трябва да определим с по една дума нашите реакции по отношение на съмненията, те биха били: изповед, търсене и поклонение. ИСКРЕНОСТТА -- ОСНОВА НА ИЗПОВЕДТА Срещата на Тома с Исус евангелист Йоан започва да описва така (Йоан 20:24-25): 24 А Тома, един от дванадесетте наречен Близнак, не беше с тях, когато дохожда Исус. Интересно къде ли е бил? От неговото отсъствие, обаче, можем да научим, че когато пропускаме събиранията си, ние пропускаме и особеното лично присъствие на Христос! Защото в Матей 18:20 сам Той каза: "гдето двама или трима са събрани в Мое име, там съм и Аз посред тях". 25 Затова другите ученици му казаха: Видяхме Господа. А той им рече: Ако не видя на ръцете Му раните от гвоздеите, и не туря ръката си в ребрата Му, няма да повярвам. С други думи Тома им каза: "Не ми ги пробутвайте тия! Не ви вярвам! Единственото нещо, което може да ме убеди е една лична среща с възкръсналия Христос." Каквото и да мислим за Тома, ние не можем да отречем неговата честност. В това отношение той е един добър пример за нас. Със съмненията си трябва да бъдем честни -- да ги признаваме и изповядваме. По-добро е честното неверие, отколкото претендиращото за вяра неверие. Да се правим на вярващи, когато не вярваме е лицемерие, което нашия Господ едва ли би одобрил! Първата стъпка към това да се справим с дадено съмнение е да го признаем. Бог не би помогнал на нужди, които ние не признаваме, че имаме. Да си признаем, че се съмняваме, обаче, не е толкова лесно. Причините, които стоят зад нашия отказ да бъдем честни със съмненията си могат да бъдат различни. Някои християни крият съмненията си, защото имат погрешното схващане, че да бъдеш истински християнин означава да бъдеш абсолютно сигурен във всичко по отношение на твоята вяра. Други отказват да признаят съмненията си, за да не загубят авторитета си. Те се страхуват от това, че други християни или дори техни невярващи приятели могат да се разочароват от тях и да започнат да гледат на тях с друго око. Трети се чувстват виновни за съмненията си и се страхуват, че Бог ще ги отхвърли и ще ги порази на място, ако само се осмелят да изкажат гласно въпросите, които си задават. Нашият текст обаче ни дава една много по-различна перспектива за това какво ще направи Бог, ако ние бъдем честни със съмненията си. Забележете, че Исус не отхвърли, не пренебрегна, нито осъди желанието на Тома. Напротив, Той го уважи! И вместо да го смачка за това, че изказа съмнението, което беше в сърцето му, Исус го почете като му се яви специално и го покани сам да се увери като постави ръцете си в раните от разпятието (Йоан 20:26-27): 26 И подир осем дни учениците Му пак бяха вътре, и Тома с тях. Исус дохожда, като беше заключена вратата, застана насред, и рече: Мир вам! 27 Тогава каза на Тома: Дай си пръста тука и виж ръцете Ми, и дай ръката си и тури я в ребрата Ми; и не бъди невярващ, а вярващ. Съмненията на Тома не бяха посрещнати с осъждение, а с разбиране и с любов. Господ не го отхвърли, а му отправи една лична покана сам да види доказателствата за възкресението му и въз основа на тях да направи своето собствено заключение. Каква милост! Това е много освобождаващо! За мен е радостно да зная, че мога да бъда честен с Бога по отношение на съмненията си. Радвам се, че Исус ги разбира и вярвам, че както Томините, така и моите, Той приема без капка гняв и осъждение. Нека да не игнорираме нашите съмнения! Нека да не ги оставяме да се таят в сърцата ни! Вместо това трябва да ги донасяме пред Бога в молитва и да се чувстваме свободни да ги споделяме с духовни приятели от църковното семейство. Така, заедно ще можем да помислим над въпросите, които застават на пътя на вярата ни и да се преборим с тях. Забележете какво не направиха останалите ученици когато чуха съмнението на Тома. Те не му се ядосаха. Не го отхвърлиха. Не го накараха "да вярва по-усърдно". Те просто го приеха такъв, какъвто е, заедно със всичките му съмнения. Дадоха му време сам да се увери в Божията истина, уповавайки на Бога, че Той ще даде на Тома доказателството от което той се нуждае. В нашата църква ние трябва да имаме същата свобода в отношенията си един към друг. Не да си съперничим и да се следим за грешките си, а да имаме търпение един към друг, като знаем, че в края на краищата сам Бог е авторът на нашето спасение. СЪМНЕНИЕТО – ПОКАНА ЗА ДУХОВНО ТЪРСЕНЕ Лий Стробъл работел за вестник "Чикаго Трибюн". Като съдебен репортер, той провеждал свои собствени журналистически разследвания. През по-голямата част от живота си той бил атеист. Жена му повярвала и той започнал да вижда положителни промени в живота й. Това породило у него желание да отиде с нея на църква – отчасти, защото бил любопитен, но главно, защото искал да открие слабите места във вярата й. Идвайки на богослужение, той за пръв път се сблъскал с това, което Исус твърдял за Себе Си. След службата, той взел решение, което написал в една от книгите си: "Въпреки, че аз не вярвах, че евангелието е истина, бях убеден, че ако то е истина, това би било от огромно значение за моя живот. Така че си обещах да проверя християнската вяра по начина по който един журналист би го направил – да отделя митовете от действителността и да видя какво ще остане, да изследвам фактите и доказателствата сам за себе си и да си направя моето лично заключение." Той започнал своето журналистическо разследване с молитвата: "Боже, аз дори не вярвам, че Те има. Но, ако Те има, аз искам да Те намеря. Наистина искам да зная истината. Така че, ако съществуваш, моля Те, изяви ми се!" В този момент Лий Стробъл се придвижил в разбиранията си и се превърнал от атеист в духовен търсач, който честно иска да намери истината. След две години интензивни разследвания той станал християнин и започнал да служи в ръководството на църквата където за пръв път чул Христовите думи. Виждате ли, когато се усъмним – а това непременно ще стане – съмненията ни не трябва да ни парализират или потискат. Вместо това трябва да ги приемем просто като една нова покана за духовно търсене. Не се притеснявайте! Има повече от достатъчно исторически достоверни и логически издържани доказателства в подкрепа на нашата вяра. Много хора смятат, че в момента в който човек стане християнин, той трябва да изключи напълно мозъка си и да започне да приема нещата слепешката. Но това не е така! Когато в нас възникнат съмнения или въпроси, ние не трябва да спрем да разсъждаваме и да мислим за тях. Напротив, трябва да им позволим именно те да ни пришпорят към едно още по-задълбочено духовно търсене на истината. Къде да търсим отговорите на въпросите, които застават на пътя на упованието ни в Исус? На първо място в Библията. Според думите на Авраам от притчата за Богаташа и Лазар (Лука 16:31): 31 Ако не слушат Моисей и пророците, то и от мъртвите да възкръсне някой, пак няма да се убедят. Но също така и в молитва. Класически е стиха според който "вярването е от слушане, а слушането - от Христовото слово" (Римляни 10:17). Но когато човек навлезе в служение и добие рутина, тогава като че ли вярата в нас започва да идва не толкова от Словото, колкото от молитвата и връзката ни с Бог. Ти не можеш да се съмняваш в съществуването на някого с когото непрекъснато общуваш. Нашите проблеми започват с отслабването на молитвения ни живот. Докато човек се моли и получава отговори на молитвите си, докато е изпълнен със Святия Дух, той не мисли за съмнения. Когато обаче престане да се моли редовно и започне да си обяснява нещата по човешки – тогава идват съмненията. Затова и начинът да имаме по-малко съмнения е да се молим повече, да стоим насаме с Господа и да общуваме с него чрез нашия дух, сърце и ум. Когато се съмняваме, ние сме поканени да търсим отговори. Но в крайна сметка всяко честно разследване ще ни доведе до едно и също място – не до отговорите на всички въпроси (1 Коринтяни 13:9-12) , но до Онзи, който притежава отговорите – до Самия Исус....