Обичай ближния като себе си - шестнайсета част (запис на урок)

Рав Елияу Елиезер Деслер (1892-1953) Всеки човек притежава искра на силата на даването, защото силата на вземането не може да я премахне. Ако не беше така то светът щеше да се унищожи, защото хората нямаше да се женят и да отглеждат деца. Заради това Бог, Благословен да е Той, отредил тази искра никога да не изчезва от хората. Тъй като, обаче, хората не дават много те избират тези, които са им приятни и им дават на тях, правят им добро и ги обичат. Тези хора [които са им приятни] възприемат за приятели и близки, а всички останали хора възприемат за чужди и [само] взимат от тях, състезават се с тях и ги грабят колкото могат.      Човек следва да се замисли за това, че на когото дава него и ще заобича, и ще придобие част в него и ще се “прилепи” до него. Тогава той ще осъзнае, че това че го смята за чужд е само, защото още не му е дал нещо и не му е направил добро. Ако човек започне да прави добро за всеки, когото намери, то ще почувства как всички са негови приятели и близки. Тъй като той ще има част от всички тях и същността му се е разпространила сред всички тях. Човека, който стигне до това възвишено ниво разбира заповедта на Тората “обичай приятеля си като себе с “ в простото й значение - наистина “като себе си” без никаква разлика, защото в душата си ще намери себе си и приятеля си. Рав Натан Цви Финкел, Алтер от Слободка (1849-1927) За да оценим заповедта “обичай приятеля си като себе си” задълбочено трябва да се задълбочим първо в познаването на величието и важността на човека. Такова опознаване не се нуждае в задълбочен философски размисъл, защото тази заповед е заповядана на всеки, а не всеки е задължен или може да бъде философ. Истинското познаване на същността и величието може да дойде от правилен поглед върху същността и параметрите на заповедите на Тората. Трябва да добавим едно просто и разбрано само по себе си правило - всеки вярващ в Бог и Неговата Тора знае и разбира с яснота, че заповедите на Бог не са поставени върху човек, за да правят живота му по-тежък. Признаваме с пълни уста, че Тората и заповедите й, и дори тези които не разбираме, са ни дадени заради любовта, с която Бог ни обича, и че в тях са скрити живота и доброто. Това разбиране ни води до още едно разбиране - всички заповеди, в които човек е задължен, той има силата да ги изпълни и не са отвъд възможностите му. Само върху някой, който е мразен, се поставя задължение отвъд възможностите му, а не върху някой, който е обичан. Ако Бог е заповядал на човек Тората, която “мярката й е по-дълга от земята и по-широка от морето” (Йов 11:9) - 613 заповеди с разклонения и разклонения на разклоненията и безброй задължения свързани със сърцата, то разбираме от това, че и силите и възможностите на човек са неограничени. След размишление върху думите на Тората постигаме осъзнаване на стойността на човек, а след осъзнаването на стойността на човек ще постигнем дълбочината на осъзнаването на заповедта за любов.     Виждаме от Мъдреците, че след размишление върху думите на Тората стигаме до заключението, че човек е задължен да се пита “кога делата ми ще стигнат делата на Авраам, Ицхак и Яаков” (Тана Деве Елияу 25). С осъзнаването на себестойността си той трябва да почувства, че докато делата му не настигнат делата на праотците той не е изпълнил задължението си. Тази идея може да ни изглежда преувеличена. Възможно ли е всеки един да стигне до нивото на праотците, че чак да се държи отговорен за това?  Разрешено ни ли е дори да си помислим нещо такова? Не е ли това проява на силна горделивост? Не е ли това накърняване на честта на тези велики хора? Виждаме, че Мъдреците силно подчертават в думите си да не си помислим, че това се отнася само за големите мъдреци и праведници, а се отнася за всеки един евреин, дори най-обикновения от обикновените и най-простоватия от простоватите. И не само, че е разрешено да си каже така ами е задължен в това - с истинско задължение...