ПОСЛАНИЕТО НА ТРИТЕ КРЪСТА

Лука 23:32-43 В деня когато Исус беше разпнат, освен неговата смъртна присъда бяха изпълнение още две (Лука 22:32-33). 32 И с него караха и други двама които бяха злодейци, за да ги погубят. 33 И когато стигнаха на мястото наречено Лобно, там разпнаха Него и злодейците единия отдясно Му, а другия отляво. На Голгота, "хълмът на черепа" (лобното място) бяха издигнати три кръста. Освен Исус, там бяха разпнати още двама души. За разлика от Исус те бяха справедливо осъдени криминални престъпници. Лука ги нарича злодейци. С това обстоятелство се изпълниха пророческите думи на Исая, че "гробът му ще бъде определен между злодеите" (Исая 53:9), и че "ще бъде причислен към престъпниците" (Исая 53:12). Ако вникнем в текста и ситуацията, лесно можем да видим, че всеки от тези три кръста носи своето значение. Кръстът на предизвикателния злодеец изявява човешката твърдоглавост, заслепение и бунт срещу Бога. Кръстът на Божият Агнец ни говори за Божията безгранична любов и за изкуплението, което Той ни осигури с Неговата саможертва. Третият кръст -- този на смиреният злодеец ни показва покаянието на един човек, който беше спасен от смъртта и греха на същия ден. Вярвам, че всеки един от тези кръстове ни носи послание, което Святият Дух желае да достигне до всеки един от нас. КРЪСТЪТ НА БУНТА Нека да си представим сцената. Голгота -- хълмът на екзекуциите -- мястото където се изпълняваха смъртните присъди. И трите кръста вече са издигнати. В средата е Исус. Той е жертва. Осъден е несправедливо. С нищо не е заслужил непоносимите страдания, на които е подложен. От двете му страни са двамата престъпници, които понасят справедливо наказание за своите злодеяния. Ние не знаем техните имена, възраст, и престъпленията които са извършили. Но Лука ни дава ясно да разберем, че са виновни. Те са извършили криминални престъпления, заслужаващи смъртна присъда. Около кръстовете са римските войници, които ги пазят. Там е и тълпата, която е дошла за да стане свидетел на унижението на разпнатите. А те висят в предсмъртна агония. Неимоверни болки пронизват телата им. Времето им изтича. Стенат в мъките си и животът ги напуска. И все пак, в тези последни мигове от живота си те намират сили да разменят няколко думи помежду си. Разговорът започва единият от злодейците. Той подхвърля язвителна забележка към Исус: "Нали ти си помазаника? Избави себе си и нас!" (Лука 23:39). Като че ли тези думи бяха последният опит на Сатана да разколебае Исус да отиде до край и да завърши нашето изкупление. Но също така те свидетелстват за характера на човека, който ги изрича. Всъщност този злодеец не иска да бъде спасен. Смята, че няма друга алтернатива освен смъртта. В думите му звучи безнадеждност и бунт. Решил е да не се поддава на натиска на тълпата и на болката. Горд и предизвикателен, той е твърдо решен да остане "силен" до край. Държи се "мъжкарски" -- не допуска да бъде пречупен, сломен и смълчан от мъченията си. Много хора в този свят може би биха се гордели с неговата непреклонност пред лицето на смъртта. От човешка гледна точка той се държеше като герой. Независимо от болката, унижението и страданието беше запазил хладнокръвие. Беше способен дори да се заяжда със своя колега по съдба, който беше разпнат до него. Но има нещо, което е отвъд този живот. И то е смъртта. След няколко часа този горд, самоуверен и корав човек щеше да издъхне и да се отпусне в ледената прегръдка на смъртта. Неговата сила беше временна. Това, че беше жилав не можеше да му помогне. Нито пък гордият му и независим дух. Неговата твърдоглавост го беше накарала да живее сам и да умре сам -- без Бога. И сега той умираше в греховете си и отиваше в ада. Предизвикателният злодеец беше пропилял дните си в злотворство. Животът го беше огорчил и закоравил. Сега той щеше да срещне окончателното поражение -- физическата, а после и вечната смърт. А спасението беше само на една ръка разстояние. Или, може би по-точно на един метър смирение. Само ако беше повярвал, само ако беше се примолил на Исус, той щеше да намери спасение и вечен живот. Този затворник беше в самото присъствие на Бога. Кръстът му беше до този на Божия Син. Но бунтът в сърцето му го беше направил сляп за духовната истина. Макар, че беше толкова близко до Спасителя, той умра в греха си, в една ужасна агония на духа -- пълен с омраза, злоба и безнадеждност. Неговото тяло беше погребано в един бедняшки гроб, а душата му отиде в ада. Положението на този самоуверен бунтар е наистина окаяно. Но нека да погледнем на следващия кръст. КРЪСТЪТ НА ИЗКУПЛЕНИЕТО Исус влезе в Ерусалим като Божий Помазаник, за да умре на кръст като Божий Агнец и на третия ден да възкръсне като Божий Син. Когато той започваше своето служение Йоан Кръстител го представи на учениците си с думите: "Ето Божият Агнец, който носи греха на света" (Йоан 1:29,36). Това наименование можеше да се изтълкува само по един единствен начин. Агнетата се колеха като жертва за грях. Грешникът изповядваше вината си пред Бога и Го молеше да приеме смъртта на агнето вместо неговата собствена смърт. Грехът може да се заплати единствено със смърт. А смъртта на животно не е достатъчна за да го покрие. В Евреи 10:4 се казва: 4 Защото не е възможно кръв от юнци и от козли да отмахне грехове. Затова в своята любов към нас Бог Отец изпрати Своя единороден Син, който да умре вместо нас. Той стана жертвата, Божият Агнец, който умря за греховете на света. Великият пророк Исая писа за това как Бог щеше да направи помазаника жертва за нашите грехове. Той щеше да се натовари с нашата вина. Щеше да умре вместо нас като наш заместител, за да бъдем ние свободни от греха (Исая 53:3-12). Това пророчество се изпълни в деня в който Исус беше разпнат между двамата злодейци (1 Петрово 2:24; 1:18-20). Някои хора питат: "Защо трябваше да умре Исус? Не можеше ли Бог да ни спаси по някакъв друг начин като избегне смъртта?" Отговорът на този въпрос се крие в Божието естество. Бог е свят и справедлив. Неговата святост не може да търпи греха. Справедливостта му изисква той да бъде наказан. Затова всички хора, всички всички ние, които сме грешници бяхме осъдени на смърт. Ако някой друг, безгрешен и невинен понесеше наказанието за нашите грехове, ние щяхме да бъдем оправдани и освободени. Но такъв човек нямаше, защото всички хора родени на тази земя бяха грешни. Нужен беше един втори Адам - безгрешен и невинен, който да се съгласи да умре вместо първия Адам и всички негови потомци. И Исус го направи. През онзи ужасен ден Той умираше на кръстът, който беше по средата заради нас. Той не умираше във греха, защото беше безгрешен. Не умираше и към греха, защото в него няма грях и Той беше свободен от граха. Исус умираше заради греха -- заради нашия грях, който Той като Божий Агнец бе понесъл вместо нас. Имаше голяма разлика между предизвикателния злодеец и Исус. Исус също страдаше, но Той не бе напрегнат като него. Имаше вътрешен мир и спокойствие поради невинността и простителността си. В Него нямаше насилие. Когато го разпъваха, Той се молеше за своите екзекутори: "Отче, прости им, защото не знаят какво правят." (Лука 23:34). Когато Го предизвикваха, хулеха и ругаеха, Той мълчеше (Лука 23:35-37). Когато вироглавият разбойник изстреля язвителните си забележки по негов адрес, Исус не каза нищо за да се защити. Той знаеше, че не страда заради Себе Си, а заради нас. Безропотно изпи всичката горчилка с която беше пълна чашата на страданието. Любовта му даваше сила. Наистина, каква удивителна любов! Има един кратък разказ от анонимен автор, който се казва "Дългото мълчание". ДЪЛГОТО МЪЛЧАНИЕ В края на времената на едно голямо поле милиарди хора бяха седнали пред Божия престол. Повечето от тях се свиваха назад от ярката светлина, която идваше от него, но по-напред имаше и групи, които говореха гневно -- не притаени в раболепен срам, а войнствено. "Как може Бог да ни съди? Какво знае той за страданието?", извика предизвикателно млада брюнетка. Тя дръпна ръкава си, за да разкрие на ръката си татуиран номер от нацистки концентрационен лагер. "Ние понесохме ужас... побои... мъчения... смърт!" В друга група едно момче с африкански произход дръпна яката на ризата си, за да разкрие врата си. "Какво ще кажете за това?" - разпалено каза то, показвайки грозен белег от обесване. "Линчуван, не за някакво престъпление, а само затова, че съм чернокож!" В друга група имаше бременна ученичка с навъсен поглед: "Защо трябваше да страдам аз?" - възропта тя. "Вината не беше моя." По-нататък, от другата страна на полето имаше стотици такива групи. Всяка от тях имаше оплакване против Бога за злото и страданието, което Той беше допуснал в Неговия свят. "Колко щастлив е Бог да живее на небето -- там където всичко е съчетание на доброта и красота. Там, където няма плач, или страх, нито глад или омраза. Какво знае Бог за всичко, което човек е принуден да понася в този свят? Защото Бог води един привлекателен, спокоен живот" -- говореха те. Така всяка една от тези групи изпрати напред свой представител, избран помежду им понеже е страдал най-много. Евреин, негър, човек от Хирошима, болен от артрит с ужасно разкривени крайници, дете родено с деформации. В средата на огромното поле те се съветваха помежду си. На края бяха готови да представят обвинението си против Бога. То беше доста добре обмислено. За да може Бог да придобие нужната квалификация да ги съди, Той трябваше да претърпи всичко, което са претърпели те. Тяхното решение беше: Бог да бъде осъден да живее на земята като човек. Да се роди евреин. Законността на раждането му да бъде поставена под съмнение. Да му се даде работа, която да бъде толкова трудна, че даже семейството му да си помисли, че си е изгубил ума. Да бъде предаден от най-близките си приятели. Да бъде обвинен несправедливо. Да бъде съден от предубедени съдебни заседатели и осъден от малодушен съдия. Да бъде измъчван. Накрая, да види какво значи да бъдеш ужасно сам. Тогава да умре по такъв начин, че да няма съмнение, че е мъртъв....