ПСАЛОМ 137

Слава на Бога! Тази вечер бих желал под молитвата да почнем един псалом, който е за Сион, обаче не е сионска песен, защото сионските песни са песни, в които има радост, победа, хваление. Сионските песни са химни за Царя, но тук виждаме един псалом, който не е химн, но е по-скоро една неистова молитва, един вик за справедливост и възмездие. Това е Псалом 137. Той е точно след песните на Възкачванията, във фокуса на които е Ерусалим, и след този цикъл на песните на Възкачванията, който включва до Псалом 134. Има три псалма, които също говорят за Ерусалим и може би затова и този псалом е сложен тук. Но това е един плач и една молитва за въздаяние. Псалом 137. Псалм 137 1 (По слав. 136.)При реките на Вавилон, там седнахме.Да! Плакахме, когато си спомняхме за Сион;2 на върбите сред негоокачихме арфите си.3 Защото там онези, които ни бяха пленили,поискаха от нас да пеем думи;и онези, които ни бяха опустошили,поискаха веселие, като ни казаха:Попейте ни от сионските песни.4 Как да пеем песента Господняв чужда земя?5 Ако те забравя, Йерусалиме,нека забрави десницата ми изкуството си!6 Нека се залепи езикът ми за небцето ми, ако не те помня,ако не предпочета Йерусалим като най-голямото си веселие.7 Помни, Господи, това, което сториха едомцитев деня на разорението на Йерусалим, когато казваха:Разрушете, разрушете го до основите му!8 Дъще вавилонска, която ще бъдеш опустошена,блазе на онзи, който ти въздадеза всичко, което си ни сторила!9 Блазе на онзи, който хване и разбие о̀ камъкмалките ти деца! Амин. Първата част е един разказ, втората част е един оброк, а третата част е една молитва за въздаяние. В първата част псалмопевецът разказва за Вавилон. И още в този стих ние виждаме двата града, за които се говори в този псалом. Тези два града са Вавилон и Сион. Вавилон е градът на робството. Вавилон в Библията е символ на света. Вавилон е мястото, където народите се разбунтуваха срещу Бога. Би могло да се каже, че Вавилон е един вид място на управление на сатана. А другият град е Сион – Божият град, там, където е Божият престол, там, където Бог царува и там, където има свобода. И казва се: „При реките на Вавилон, там седнахме. Да, плакахме, като се спомняхме за Сион.“ Тези, които пеят в този псалом, за разлика от много други псалми, където умишлено няма исторически събития или не могат псалмите да бъдат свързани с определен исторически момент или с определено историческо лице или събитие, за да могат да бъдат универсални, тук виждаме един псалом, който е свързан с определено историческо събитие. И това е Вавилонският плен. Тези, които пеят, са пленници. И те, всъщност, в тази първа част на псалома, те не просто разказват, но те плачат. Те оплакват своята съдба. Съдбата на хора, които са депортирани от собствената си страна. Защото вавилонците идват и те обсаждат Ерусалим, и те го сриват със земята, и те вземат съдовете на Господния дом и ги занасят във Вавилон, а Господният дом е сринат със земята. И всичко това е поради една причина. И това е грехът на Божиите люде. Днеска ние имаме проблеми. Много хора се питат сега: „Защо стана така? Защо стана иначе? Защо съм в това състояние?“ Има една причина и тя е грехът. Тя е непокорството. Тя е това, че Бог не е на първо място в живота ни. Тя е това, че ние нямаме здрава връзка с нашия Бог, но сме допуснали различни неща да навлязат в живота ни, да ни отделят от Него. И ние сме Го забравили. И сме Го изоставили. Но Бог подиграваем не бива. И въпреки че, разбира се, има разлика между Стария и Новия завет и това, че днес ние живеем в ерата на благодатта, в ерата на Божията милост, въпреки това обаче, грехът е като семе, което произвежда тление. И в Новия завет се казва, че Бог ще накаже греха. И даже се казва, че Бог наказва оня, който люби, и бие всеки син, който приема. Така че дори своя народ Бог изпрати в робство. И въпреки че ние сме Негов народ, ние трябва да бъдем готови, ако ние не се покоряваме на Бога, да бъдем наказани. Както се казва за онези коринтяни, които не зачитаха своите братя и се опиваха, и изяждаха Господната вечеря, преди те да дойдат, апостол Павел им казва: „Поради това, че вие не разпознавате Господното тяло, много от вас са слаби и болнави, а доста и са починали.“ Така че върху тях имаше съд, заради това, че те бяха допуснали да развалят своите отношения с Бог. И тук народът, който е в робство, той оплаква съдбата си и той се спомня за Сион. Казват: „На върбите сред него окачихме арфите си.“ Вижте, това е псалом, в който се пее за това, че няма песен. Арфите са музикални инструменти, които съпровождат пеенето. И те плачат, и във своето оплакване те не могат да пеят, но те се отказват от музикалните инструменти и ги закачат. Защо? Защото там ония, които ни бяха пленили, поискаха от нас да пеем думи. И ония, които ни бяха запустили, поискаха веселие, казвайки: „Попейте ни от сионските песни.“ Това са техните потисници – вавилонците. И те са чули песните, с които Израил е известен, защото дори днес еврейските песни са нещо уникално. И дори хората в света искат да пеят и да слушат тази еврейска музика, защото тя е пълна с радост, с веселие, с хваление към Бога. И тя е приятна за слушане. И тези вавилонци искали да се веселят и те казват на евреите: „Попейте ни от вашите песни.“ Но те не искат тези песни да ги слушат за поклонение към Бога, а искат да слушат тези песни просто за забавление. Но евреите казват: „Как да пеем песента Господня в чужда земя?“ Проблемът е, че те не са в дома си. Те не са в храма. Но те са в чужда земя, земя на презрение, земя, в която има поклонение на други богове. Те са в робство и те са в състояние на депресия, в състояние на плач и отчаяние. Те са в състояние на наказани и те не могат да се обърнат към Бога дори с песен. Но виждаме в този призив евреите да забавляват вавилонците със сионските песни като че ли една подигравка и едно презрение от една страна. А от друга страна, като че ли един скрит опит да ги накарат те да се откажат от своята идентичност и да се почувстват вавилонци. Да кажат: „Ето, да, ние сме вавилонци. Едно време пеехме какви песни...“ и просто да ги пеят като нещо минало. Но за тях тези песни не са нещо минало. За тях тези песни са живи Господни песни, които са вечни. Това е хваление към вечния, живия Бог. И те казват, всъщност тук идваме във втората част на псалома, която е един оброк, в която се казва: „Ако те забравя, Ерусалиме...“ Всъщност този призив и тази провокация към тях, те просто така да го пеят, всъщност тези песни събужда в тях едно неимоверно патриотично чувство, една невероятна любов към Ерусалим. И те казват, и те дават един оброк, който всъщност е една клетва. И те казват: „Ако те забравя, Ерусалиме, нека забрави десницата ми изкуството си.“ За един артист това е най-голямото проклятие – преди да можеш да свириш, изведнъж да забравиш да свириш. „Нека забрави десницата ми изкуството си.“ И този, който преди е пеел, вече да не може да пее и казва: „Нека се залепи езикът ми за непцето ми.“ Когато езикът се залепи за непцето, ти не можеш да говориш, камо ли да пееш. „Ако не предпочита Ерусалим, пред главното си веселие“. Така виждаме как дори в ропство, дори когато са наказани, тези Божии хора се осъзнават. И те казват: „На първо място, за мен ще бъде Ерусалим“. За нас в Новия Завет това означава, че за нас на първо място ще бъде църквата. И не може да обърнем тези думи да кажем: „Ако ти забравя, църкво Божия, нека заправи десницата ми изкуството си“. Ако не предпочитат църквата пред веселието си, нека езикът ми да се залепи за непцето ми. Тоест, приоритетите ми трябва да бъдат правилни. На първо място да не бъде забавлението, но на първо място да бъде вярата. Защото тук не става въпрос просто за песни. Тук става въпрос за вяра. Защото вавилонците искат от евреите те да пеят песните за Ерусалим като за нещо минало. Е, едно време песни пеехме, като че ли Ерусалим е нещо минало. Но за тях Ерусалим не е нещо минало. За тях Ерусалим е нещо настояще. И мисля, че този псалом е много подходящ за днешното време. Много хора се забавляват днес. Главното им веселие може би е телевизията. Главното им веселие може би на по-младите са компютрите. Главното им веселие може би е нещо друго в този свят. Обаче ние не трябва да предпочитаме нищо друго пред Ерусалим. Ерусалим е църквата. И църквата не е нещо в миналото. Дори да си мислим, че понеже има отстъпление от църквата и църквата ще се затвори, църквата ще изчезне – църквата няма да изчезне. Защото църквата е тялото на Исус Христос. Църквата няма да изчезне, защото Господ е глава на църквата. И Той каза: „На тази канара ще съградя Моята църква“ и портите на Ада няма да я надделеят. Слава на Бога! Въпросът е ние къде ще бъдем? Дали ще бъдем с Бога? Дали ще бъдем в Божия дом? Дали ще бъдем в Божието присъствие? Или ще останем вън? Както тези девици, които като взеха светилниците си, не взеха масло. И когато се забави младоженецът, им свърши горивото. И като им свърши горивото, хоп, казаха: „Е, сега младоженецът идва“. А те казаха на тези, които имаха: „Айде сега дай, че не остана“. Те казаха: „Е, не може да ви дадем. Защото ако дадем на вас, тогава няма да има за нас. Отидете и си купете“. Охо! Те тепърва трябваше да си купуват. Вече младоженецът дойде и се казва: „Когато се затвори вратата, се затвори“. И тогава те чукаха, но останаха вън. Нека Бог да ни пази. И Бог да ни помага нашият копнеж да бъде жив за Божия дом. Нашият копнеж да бъде жив за Бога. Защото тук ние имаме едно идентифициране между Ерусалим и Бога. Един знак на равенство между Божията църква и Бог. Защото едното е израз на другото. Едното е символ на другото. Едното е представител на другото. И накрая чуваме една молитва. Защото в това състояние на робство, в това състояние на презрение, в това състояние на унижение, в това състояние на натиск, евреите не могат да пеят, но те могат да се молят. И тук чуваме една неистова молитва за възмездие. В 7 и 8 стих се казва: „Помни, Господи“. Този призив „Помни“. Вижте,...