Вайехи - "И ги утешил и им говорил сърдечно" (Берешит 50:21)

Вайехи Равин Д-р Цемах Рабинер (1862, Жагаре - 1936, София) - духовен проповедник при Консисторията на евреите в България. Базирано на книгата му “Дивре еспед ветанхуме авелим” [“Надгробни слова и утешения на скърбящите”] (София, 1934-1935), стр. 18, 17 30) Заповедта да се отиде в дома на скърбящия се разделя на две части. Първата е да сме съпричастни с болката му, а втората - да го утешим. Еврейският народ винаги е бил внимателен и усърден в изпълняването и на двете. Евреинът винаги се е старал да изрази чувството на болката си на скърбящия и да плаче заедно с него за починалия лежащ пред него. Същевременно се разкривало и показвало с всичка сила и мощ също и съчувствие към скърбящия, и той идвал след това с него у тях, за да го утеши и съживи душата и духа му с думи на успокояване и примирение приемащи се от счупеното и потиснато сърце, и се задържал у тях, за да бъде близо до сърцето и болката му. Вниманието към изпълняването на заповедта за утешаване на скърбящите ние виждаме от синовете и дъщерите на Яаков, които дошли при него да го утешават и да успокоят тревожния му дух, както пише: “И станаха всичките му синове и дъщери да го утешават” (Берешит 37:35). Така също постъпил и праведният Йосеф с братята си след погребението на баща им. Въпреки, че самият той скърбял и имал нужда от утешителни слова от други, той все пак първо успокоил духа на братята си с думи на обич и братство, и ги изпълнил с утеха, която според смисъла на стиха ги облекчила, както е казано: “И ги утешил и им говорил сърдечно” (Берешит 50:21). 29) От установената традиция сред еврейския народ от веки веков е да се възпяват починалите, да се плаче заедно със скърбящите, да сме съпричастни със страданието на индивида и на общността, и да сме близо до всеки с горчива душа и преживяващия тежки времена, ние учим три важни неща: а) главното качество сред похвалните качества на еврейския народ; б) основната причина за склонността му да отива при скърбящите и да скърби със скърбящите и да плаче с плачещите; г) основната причина за оплакването на хората от изминалото поколение. 2) Голяма е значимостта на човека в очите на еврейския народ заради това, че носи в себе си образа на Бог, който според Рамбам е разума, а според мъдреца Рав Авраам ибн Езра, в предговора му към книгата Берешит разума е ангел между човек и неговия Бог. Тази възвишена характерност, че е разумен, ангел във формата на човек, душа облечена в плът и кръв, заради което според учението на Йедидя от Александрия (Филон) той стои на границата между този свят и онзи вечен свят, е което Раби Акива е имал предвид казвайки: “Обичан е човек, защото е бил създаден в образа на Бог” (Пирке авот 3:12). И тъй като човек съдържа сила в духа на разума си, съзнанието си, разбирането си и надареността си да поправи света и да го усъвършенства, да го подобри и да го облече във великолепие и величие (вж. Теилим 104:1), затова уважава и почита еврейския народ значимостта на човек, като значимост на един малък свят [...] Като резултат от това ясно осъзнаване, което е постигнал еврейския народ, той бива поведен и теглен с голяма и мощна сила към дома на скърбящия, за да плаче за починалия, бил той роднина или непознат, и за да изрази болката за малкия свят, който бил разрушен със смъртта му. 3) Историята на еврейския народ е история на бедите и нещастията му, беднотията и оскъдицата му, и безбройните му болки и страдания. Откак е станал народ та до днес не е постигнал отмора и подреден живот. [...] “‘и постави зебло върху слабините си’ (Берешит 37:34) - тъй като нашият баща Яаков избрал зеблото, то то нямало на изчезне нито от него, нито от децата му, и нито от децата на децата му (Берешит Раба 84:20)”. [...] 1) Най-хубавото и възвишено качество, от което се пораждат и произлизат всички добри качества на народа Йешурун, което е вкоренено и посадено в дълбочините на душата му, е обичта към целия човешки род, без да има разлика в религия или раса, обич която се разкрива във всеки период [...] Изобр. е авт. ЦР