For A Better You| Подкаст

Никога не трябва да подценяваме силата на добре разказаната история. Като активен читател още от детската си възраст, от личен опит зная колко силно са ми повлиявали и са предизвиквали промени в живота ми добре разказани истории. Затова посегнах с голям интерес към книгата на Киндра Хол „Незабравими истории“.

Замисляли сте се някога, че липсата на скромност, на смирение, може сериозно да блокира креативността ни? Сравняваме мечтите си с постигнатите мечти на определени видни личности и веднага губим желанието си дори да опитаме. Защо? Защото забравяме, че всяка нова идея тръгва от нивото на начинаещ, а всеки начинаещ трябва да е зареден с доза смирение, ако иска да се развива успешно.

В днешно време, когато имаме толкова много информация и хиляди източници за сравнение и изследване, ние като отделни личности сме все така податливи на невидимото влияние, оказано от някой друг, което да промени или оформи и нашето мнение, без съвсем да сме го осъзнали. И социалните медии днес правят това да се случва все по-лесно. Книгата „Невидимото влияние“, която прочетох наскоро, ми даде няколко ценни теми за размисъл и заслужаващи внимание уроци.

Когато открия кой съм, ще бъда свободен. Това са думи на Ралф Елисън, американски литературен критик, и са толкова верни. Едно от нещата, които ни връщат към креативната ни същност, е чувството за свобода. Свободата да изразяваш себе си, свободата да правиш нещата, които обичаш и които определят твоята същност.

Пикасо е казал някога, че всяко дете се ражда да бъде креативно същество. Номерът е да остане такова и като възрастен. Страст, посвещение и най-вече куражът да бъдеш начинаещ са нужните качества, за да останеш креативна личност до края на живота си.

Ноември месец беше цветен за мен – пътувах до две желани дестинации, прочетох интересни книги и отново научих куп уроци. И съм готова да ги споделя с вас.

Ако не можем да се зарадваме искрено на успехите на другите, дори на приятелите си, то тогава най-вероятно имаме проблем със завистта. А завистта е чувство, което съсипва вътрешния ни мир и отношенията ни с хората. Защо завиждаме, как това ни вреди, как да се освободим от това негативно чувство – това е темата на този епизод.

За депресията сме чували всички. Понякога размахваме това понятие лековато, прилагайки го просто за дните, в които нямаме настроение. Но депресията не е състояние, в което нямаш настроение. Това е дупката, която толкова много те е погълнала с чернотата си, че не виждаш нищо светло в нещата, които за другите са ярко светли. И не само, че не виждаш, но и не вярваш, че ще го видиш някой ден.

Всички искаме да се наслаждаваме на трайни и близки отношения с любимите ни хора. Това зависи до голяма степен от умението ни да комуникираме с тях по правилния начин.

Виждали ли сте двойки, които привидно са толкова различни един от друг, и ако профилите им участват в сайт за запознанства, системата никога няма ги предложи един на друг, но в живота те са заедно през годините, не просто по навик, а защото наистина се чувстват добре заедно? Казват, че едно от необходимите условия за добър брак е комуникацията. Начинът, по който говориш с партньора си.

Да открием, да развием и да споделим уменията и дарбите си – това е една от главните причини да сме тук на земята. Защото с това, което сме, ние допринасяме за цялостното благополучие на обществото, в което живеем, а защо не и на цялото човечество.

Защо страхът парализира някои хора, а други лесно преодоляват страховете си и успяват да постигнат целите си? Добрата новина е, че неразбраният страх е като неизследвана златна мина. В него има много скрити богатства за тези, които са достатъчно мъдри и търпеливи да копаят надълбоко.

Завърших предния си епизод с това колко важно е да променяме погрешните си убеждения, ако искаме да променим хода на живота си. Откъде обаче са дошли погрешните ни убеждения? Кои фактори влияят най-силно върху оформянето на начина ни на мислене?

Огледайте света около себе си и си дайте сметка, че всички удобства, с които разполагаме – безжичен Wi Fi, слушалки, смартфони, и куп други привилегии – са се родили най-напред като идея в главата на даден човек. И този човек или екип от хора са направили всичко по силите си, за да осъществят идеята си на практика. Anatomy of Hope (book) - https://www.amazon.com/Anatomy-Hope-People-Prevail-Illness/dp/0375757759 The Marva Collins Story (movie) - https://www.imdb.com/title/tt0082719/

Няма прогрес, когато стоим на страничната линия бездейни и недоволстващи. Преживяваме напредък, когато прилагаме на практика и малкото познание, което имаме.

Повечето книги по практична психология ще ви предложат теоретични техники, придружени понякога с житейски примери, но съвсем нормално е да ви доскучае от сухата теория и да спадне интереса ви някъде между страниците им. Лоран Гунел предприема друг подход и именно това носи успеха на книгата, за която споделям малко мисли в този епизод.

Ако вие сте от хората, които често се улавят да си казват: „Ох, защо да го правя това? Какво ще си помислят другите“, значи споделеното в този епизод е точно за вас.

Случвало ли ви се е да се откажете от дадена ваша идея, само защото някой друг вече я е осъществил, някой друг е направил това, което сте искали вие да направите? Това е едно от несъстоятелните оправдания, които използваме, за да се откажем от дадени наши цели или проекти.

Някои хора действат непочтено, някои лъжат и са лицемери. Не искаме да е така, но то се случва и с нищо не можем да го спрем. И това е даденост, която трябва да приемем в живота си. И най-важното – да се опитаме ние да не бъдем част от тези хора.

Животът не винаги е справедлив. Нито пък хората. Нито пък ние самите. Това е също даденост, която трябва приемем с нагласа за помирение, а не отмъщение.

Планираме как да протекат живота ни, проектите ни, дните ни, отношенията ни, но понякога нещата не се случват според плана. Може да сме били прецизни и дисциплинирани, и си мислим, че животът трябва да се съобрази с нас и да ни даде своята награда, но не винаги той го прави. И това е даденост, която трябва да приемем.

Една важна житейска даденост, с която трябва да свикнем, е че всичко се променя или приключва. И тези приключвания са неизбежни. В настоящия ни земен живот нищо не е перфектно, нито напълно удовлетворяващо или постоянно. Понякога нещата се променят коренно, или се разпадат, или просто свършват.

Понякога си мислим, че сме взели решение да следваме целта си, когато всъщност се оказва, че просто сме опитвали, докато дойде първото неудобство или трудност.

Когато светът, който познаваме, се преобърне до известна степен, съвсем нормалната ни реакция е да изпитаме тревожност. При някои хора страхът и тревожността са в по-малка степен, при други в опасно голяма степен. Вирусът ще отмине рано или късно, но натрупаната тревожност в телата ни носи далеч по-големи поражения. Маски и ръкавици няма да ни помогнат в справянето с последиците от този стрес. Ще ни помогнат изборите, които правим в мисленето си сега. В този епизод ще споделя няколко лесни начина за намаляване на чувството на безпокойство и стрес.

Чувстваме безпокойство, когато сме се фокусирали върху неща, които не можем да контролираме. И се успокояваме, когато се фокусираме върху неща, които можем да контролираме. Точно това смятам да правя в следващите няколко седмици – да остана спокойна.

Толкова много хора не предприемат нищо, или спират да вярват, че са способни да осъществят мечтите си, защото се ужасяват при мисълта, че ще се провалят. И че другите ще видят това.

Да бъдем все заети се превръща в наше естествено състояние, което ни пречи да се радваме на малките неща от живота, да бъдем в добро настроение, и най-важното – ограбва здравето ни постепенно и сигурно.

По-голямата част от безпокойствата в живота ни се дължат на драмата, които сами си създаваме. Животът ни минава бързо като сън. Нека не го превръщаме в кошмар, само защото не умеем да използваме правилно времето си и не се занимаваме с нещата, които наистина са приоритетни.

Живеем в свят, в който винаги ще има някой, който се справя по-добре от нас, изглежда по-добре от нас, или живее далеч по-щастливо от нас. И това ни побърква. Ако имаме навика постоянно да се сравняваме с другите, време е да осъзнаем, че единственият, с когото трябва да се сравняваме, е самият себе си и то с това, което сме били вчера.

Изобщо не обичам въпросите от типа „Какво бихте направили, ако знаехте, че ви остава 1 месец живот“. Защото ме притискат. Защото ми напомнят, че смъртта е факт. И рано или късно тя идва в живота ни. Но книгата на Пол Каланити ме порази с начина, по който би трябвало да приемаме смъртността си – не като проблем, който да разрешим, а като част от живота ни, която трябва да преживеем.

Да имаш мечта и да имаш цел са две различни неща. Целта е мечтата, която си е обула работните ботуши и си е сложила работните ръкавици, и е започнала да действа. Някои хора остават само с мечтите си. Други ги реализират, защото са ги превърнали в целите, които преследват.

„Една от красивите компенсации в живота е, че никой не може искрено да помогне на друг човек, без това да помогне и на самия него в отплата“ – това са думи на Ралф Емерсън и са толкова верни в живота. Много хора се възпират да дават от своето за някой друг, защото смятат, че така лишават себе си, но истината е, че всяко извършено добро, носи за самите нас безценно благотворно влияние, което не се измерва в пари и притежания.

„Животът е път към дома. Душата никога не престава да го търси. Своя дом.“ Още с тези три изречения от първата страница на книгата, знаех, че тази книга ще бъде моята. Четях и не можех да повярвам, че това е дебютен роман. Толкова красиво написан. И те кара да спираш от време на време и да размишляваш. И да си спомняш. И да съпреживяваш отново.

Отдавна осъзнах, че няма как да бъда по-добра версия на себе си, ако не постигна баланс и в диетата си. Начинът ни на хранене е толкова тясно свързан с нашето здраве, продуктивност, творческа енергия, емоционално здраве и способност да се справяме със стресови ситуации. Не казвам, че е лесна зона, в която се правят промени. Но е абсолютно задължителна зона, в която промените трябва да се случват докато е още рано, а не прекалено късно.

Понякога губим ценни приятелства и взаимоотношения, защото не казваме „Съжалявам“ навреме или изобщо не умеем да се извиняваме. Не осъзнаваме как да признаем вината си не е унизително, а е признак на зрялост и желание да възстановиш счупеното. Да продължиш връзката, до покажеш, че не твоята правота е важна, а човекът срещу теб е важният.

Понякога изоставяме мечтите си, защото сме започнали твърде много да правим това, което е логично в хорските очи, но не и в нашите. Това, което другите вярват за нас, но то не е това, което вярваме и искаме за себе си. И сме допуснали да си търсим изумително глупави извинения, за да не последваме сърцето си, потенциала си и реализацията си в живота.

Ако си намерил причината, поради която да ставаш с радост от леглото си всяка сутрин, значи си намерил своя икигай. Прочетох книгата „Икигай“ на испанските автори Ектор Гарсия и Франсеск Миралес, защото беше избрана за редовната среща на нашия читателски клуб и макар, много от нещата в нея да ми бяха познати, всъщност тази книга потвърди отново някои ценни уроци, които си струва бъдат прилагани в живота. Ще споделя само някои от тях – тези, които лично съм преживяла и смятам за абсолютно необходими, за да водиш смислен и щастлив живот.

Животът ни среща с различни хора. Някои от тях остават приятели докрай. За други разбираме, че не са направени от материала на истинския приятел. И по-добре е навреме да се разделят пътищата ни, отколкото да останем в едни отношения, които са обречени да бъдат деструктивни.

Всеки ден, поне за 15 минути, а ако можете и повече, спрете всичко и бъдете егоисти, като си подарите време само за себе си.

Идваме на този свят като невинно същество, с чисто сърце, готово да опознае себе си и света, за да заживее пълноценно в него. И някъде там по пътя на това опознаване, се оказваме изпълнени с вярванията на някой друг за това кои сме и какъв трябва да бъде животът ни.

Понякога успехът ни кара да се възгордеем твърде рано и да започнем да разкрасяваме историята на нашите постижения. Това е знак, че сме си повярвали твърде много и е възможно да паднем отвисоко. А това падане е болезнено.

Ако имате проблем с вашата степен на продуктивност, това означава, че имате проблем със способността си да се фокусирате върху дадената работа и да се справяте с нещата, които ви разсейват.

Понякога животът ни протича така, все едно отговорността за него не е наша. Все едно сме я връчили на някой друг – на родителите си, на училището, на градската управа, на правителството, на държавата. Всеки друг е отговорен и трябва да бъде критикуван, но не и ние.

Перфекционизмът и желанието да покажеш най-доброто от себе си, не са едно и също нещо. Перфекционизмът не е свързан със здравословен растеж и постижения. Той ни кара да вярваме, че ако живеем перфектно, изглеждаме перфектно и постъпваме перфектно, ще избегнем болката да бъдем обвинявани, преценявани и окачествявани.

Онзи, който е щастлив, ще направи и другите щастливи. Това е мисъл на Марк Твен и е толкова вярна. Така сме създадени, че искаме или не, живеем в общност, и твоето настроение ще се предаде и на мен, както и моето настроение и нагласа ще се предадат и на теб. Ако сме щастливи хора, взаимоотношенията ни с другите ще подхранват и благоприятстват чувството за щастие.

Живеем във време, когато ни става все по-трудно да отдаваме стопроцентово внимание на човека срещу нас, с когото разговаряме. Изследванията показват, че разговорите, които се водят в присъствие на електронни устройства, са далеч по-некачествени и с по-ниски нива на емпатия от тези, при които няма никакви устройства.

Претенцията, че знаем много, е един от най-опасните ни пороци, защото ни спира от това да се развиваме и усъвършенстваме. Лекарството против този порок е усърдната самооценка.

Знаех, че ще бъде тежка тази книга. Защото разказва за оцеляване. Оцеляване в Аушвиц – лагера на смъртта. Не е лесно да се четат такива истории. Но в тях поуките са много и те отрезвяват по начин, по който нищо от ежедневието не може да го направи.

Ако някога сте се чудили защо ви е трудно да накарате себе си да свършите нещата, които ще разрешат проблемите ви и ще подобрят живота ви, отговорът е много простичък – осланяте се на чувствата си, не на разума си.

Представете си, какво би било, ако повече хора решат да практикуват тези три навика – да бъдат благодарни винаги, да умеят да прощават, и да внасят радост в живота на другите. Представяте ли си как се живее в едно такова общество?